От 28 март 2011 г. в зала № 2 на Художествена галерия град Добрич е подредена изложба с творби на художничките Дора Кънчева, Иванка Сокерова/1926-1993/ и Лика Янко/1928-2001/. Живопис, колажи и керамични релефи от фонда на галерията представят част от творчество им, а творбите им – разнопосочни в пластичните търсения, са обединени като че ли от една особена духовност. Всъщност трите художнички ги свързва приятелство – те са част от прителския кръг на Славка Денева /чиято ретроспективна изложба в Добрич приключи през февруари/, в който са и други известни български художнички като Олга Вълнарова, Люба Паликарова, Зина Юрданова и др.
Подготвените по-долу справки са по материали от изкуствоведите Филип Зидаров, Димитър Аврамов и др.
Лика Янко е родена през 1928 г. в гр. София. Едва 15-годишна влиза в Художествената академия в класа на акад. Илия Петров. Твърди, че той и проф. Дечко Узунов са спомогнали за формирането й като творец. Самият Дечко Узунов обичал да казва, че има две деца - Лика Янко и Генко Генков.
Първата й самостоятелна изложба през 1967 г. е преждевременно закрита, а Лика Янко отново излага свои платна пред публика четиринадесет години по-късно - през 1981 г. Нейни картини са притежание на почти всички галерии в България, както и на представители на повечето дипломатически мисии у нас - на Франция, Италия, Германия, Испания, Швейцария, Португалия, Аржентина, Колумбия, Индия, Египет, Индонезия, Япония и още много други.
Творческият й почерк е неповторим - примитивна рисунка, богат колорит в по-ранните й платна, който в последните й работи стига до чисто бяла стилистика, включването на множество конвенционални предмети като канап, морски камъчета, огледала, мъниста и т.н., чистота на излъчването, философска обобщеност. Умира през 2001 г.
Дора Кънчева е родена на 05.06.1926 г. в Стара Загора. Завършва през 1951г. Художествена академия в София, специалност живопис при проф. Дечко Узунов. Дъщеря на позабравения днес художник Ганю Иванов, завършил Държавното рисувално училище като ученик на Мърквичка, тя е белязана от творческата близост и приятелство за цял живот с артистичните дарования на Славка Денева и Лика Янко. Това приятелство е емблематично и е феномен на духовната безотрадност за мнозина, настъпила с „народната власт”. От една страна, домът на Борис Денев на ул. „Шипка” 18 е нещо като място на свободния дух, където редовно се уреждат маскаради и пост-дадаистични забави с участието и на други приятелки и художнички като Иванка Сокерова, Глория Христова, Радка Бъчварова, Цветана Костуркова, Люба Паликарова, Зина Юрданова и Олга Вълнарова. От друга, артистичният ментор на „групата”, признатият днес за голям художник Борис Денев, след 1944 е затворен, пратен в лагер и има забрана да рисува. Борис и Славка Деневи са вероятно последните истински, неподправени, нережисирани страдалци в българското изкуство, не превърнали несгодите си в етикет за заслуги.
През 60-те години близостта на Дора Кънчева с баща и дъщеря Деневи става причина за необичайна съвместна творческа практика, оказала основно влияние върху стила и метода на работа на Дора като живописец. „Групата” започва да обикаля селата около София, нарамила бои и триножници, за да намира сюжети за своето разбиране за пейзаж.
Тъкмо тази интелектуална и емоционална близост между творците и тази практика на непрестанно „крадене” на гледки, на запечатване на състояния на една действителност, която никога не остава една и съща, са в основата на стила и характера на живописта на Дора Кънчева. Неведнъж е писано за нея, че тя е художник на цвета и на светлината.
Иванка Сокерова е родена на 26 август 1926 г. и умира на 8 септември 1993 г. След тежко заболяване на 12 години се парализира дясната й ръка и тя продължава образованието си като частна ученичка вкъщи.
Иванка Сокерова е от художниците с най-драматични съдби в българската реалност.
Художничката е родена в заможно семейство и до 12-годишна възраст се развива като пианист вундеркинд. Тежко заболяване парализира дясната и ръка и след дълго лечение тя постъпва в курса на проф. Марко Марков, където изучава скулптура. До края на живота си художничката работи само с лява ръка и създава стотици релефи и пластики от керамика, както и рисунки и колажи, а също така и текстове. В творчеството си тя комбинира класически похвати и техники близки до дадаизма, принципи от нашата традиция и от различни периоди от световното изкуство. Аналогията с Дада се налага във връзка с колажите, които Иванка Сокерова работи в последните десетилетия от живота си и които представляват своеобразни анализи на музикални теми, на киното и на социални явления.
В керамиката й личат няколко основни периода. През 50-те години на миналия век тя работи класически релеф и скулптура. През 60-те и началото на 70-те години - трансформира и осъвременява принципи от египетския релеф, а скулптурите й се родеят с т. нар. келтска идолна пластика по нашите земи. В последния период от творчеството си авторката създава стил, който е нейна запазена марка. В оцветените си релефи тя свободно преминава от тема в тема и опоетизира сюжети, свързани с митологията, природата и философските метафори.
В кръга на Иванка Сокерова са имена като Лика Янко, Славка и Борис Деневи и др. С тях тя създава един вид домашен театър, който може да се определи като ранен пърформънс (от 50-те години на ХХ в.) в нашето, а и в европейското изкуство.
Иванка Сокерова приживе осъществява две самостоятелни изложби, които не й донасят широка популярност. Нейни произведения обаче са колекционирани от познавачи и ценители, както и от дипломати у нас. След смъртта й творбите й бяха разпръснати, а една част (по нейно желание) постъпи в колекцията Процес – Пространство – включително и многобройните й текстове. Художничката е ползвала няколко езика и съответно на тях пише и превежда философия, есета и пр.
Днес Иванка Сокерова е символ на независимата творческа позиция. Тя умря в бедност - в огромен апартамент – ателие на ул. "Патриарх Евтимий" в София. Може да се каже, че напусна живота в недоимък. Домът й, пълен с нейни творби, с колекция от картини и ценни мебели бе продаден, а съдържанието му бе разпръснато. Той не бе превърнат в музей на съдбата на българския гений – какъвто трябваше да стане. Малко позната, забравена или съвсем неизвестна, художничката е част от поколението български класици, които работят интензивно през 60-те и 70-те години на миналия век.
